Снимка: Виктория Книш /2009
Етноложки интервюта 2010
Интервютата са част от изложбата УЛИЦАТА СЕГА / Духът на улицата
23 април – 25 май 2010, Пловдив, Фестивал Улица Отец Паисисй
интервюта: Студенти “Етнология”, ПУ “Паисий Хилендарски”
ръководител: доц. Красимира Кръстанова
фотографии: студенти “Графичен дизайн и фотография”, АМТИИ, ръководители: доц. Никола Лаутлиев, Мариана Камбурова
Тошо
Как би изглеждала улицата без магазините?
Като всяка останала улица, то има ли вече улица в България без магазини?!! Всичко е магазини!
Има ли нещо уникално, което да се запази?
Ами автентичността й, от 17 год. нищо не е променено просто, много малки корекции има.
Цял живот съм бил спортист и това ми е в кръвта и така реших да се занимавам с това.
Иван Генов, роден 1975 г.
Какво би била улицата без магазините?
Ако ги няма магазините няма да има кой да мине. Зимата явно някои от къщите се топлят с дърва и въглища, та мирише от комините на дим. И това на центъра на Пловдив… Магазинът ни има своя особеност. Външният вид лъже, но стоките, които продаваме са си маркови. С много клиенти, които са редовни сме си станали близки..Нищо не се прави за решаването на проблема с паркирането. Ония ден един казва: ”Добър ден, тук е паркинг – 2лв.”. Къде видя, че е паркинг, това е улица, какъв паркинг.
С какви спомени свързваш улицата?
- Оттук съм бягал като малък с колелото да не ме видят полицаи да ми спукат гумите. През тази улица съм бягал с колелото да не ми спукат гумите.
Мария Киркова, родена 1965 г.
Мислите ли, че вашият магазин е по-характерен от други такива?
Да, защото е като магазин „пенкилер”, просто има за всекиго по нещо.
Ако имахте възможност бихте ли отворили магазина на друго място?
Не. Защото аз в тази къща съм израснала. Магазинът беше решението на безработицата.
Станислав Георгиев, роден 1970 г.
През последните 10 години я сънувам тази улица, докато живеех в Америка.
Какво би представлявала улицата без магазините?
По-хубава щеше да е според мен, с някакви изключения, като този ресторант „Ереван” — арменския, готвят страшно хубаво. Харесва ми улицата — има динамика, движение.
С какво допринасяш за улицата според теб?
Събирам си фасовете. Никога не ги хвърлям на улицата като простак.
……………………………………………………………………………………………………………………………..
Ангел Стоянов /собственик на магазин и обитател на улицата/
пред Мартин Илиев /Студент “Етнология”, ПУ “Паисий Хилендарски”/
Роден съм 1948, казвам се Ангел Стоянов Стоянов
Какво е имало преди на мястото на магазина?
Преди 9-ти септември магазина е бил за строителни материали, на тези собствениците, които живеят от горе над магазина. След 9-ти септември се национализират магазините и този магазин стана шивашко ателие, но заедно и с ъгловия, общо бяха към „Ром – комбинат 1-ви май”, такава някаква и до момента докато аз го наема си беше шивашки.
Кога го наемате?
Аз го наех 90-91… та от 91 съм в този магазин. Напуснах държавната работа, когато аз правех магазина всички други бяха държавни, аз бях един от първите частни магазини, след като реституираха магазина на собствениците и ние сме приятели с тях и ми го дадоха на мен. Тогава всичко друго беше държавни магазини.
Имало ли е занаятчии тогава?
Нямаше много занаятчии.
А какво е имало?
Значи…Арменското си беше пак кафене, но идваха повече възрастни хора, арменци, пенсионери и изглеждаше по друг начин, след тото пункта беше млекарница, преди да имам магазин, преди беше млекарница, той сега не работи, имаше след това шапкар, за дамски, може и мъжки да е имало, но аз тогава бях малък, след това имаше шивашко, но не за шиене на дрехи както е сега този, където съм аз, а по-скоро за репаратура, тото и моя не са се променяли. До мен сега е златарски те повечето са златари, нямаше нито един златар преди 89, преди 89 трудно се купуваше злато, 97-8 взе да се оформя като златарска, но до тогава имаше държавни магазини останали още.
На местото на сегашните златарските магазини срещу нас, беше зарзавакийница, плод-зеленчук, след това, след като отворих аз магазина беше ваксаджийница, ваксаха обувки, а малко по-надолу беше фото, срещу магазина ми, където е заложната къща беше за обувки. Търговския център беше преди градина на хотел България.
Имате ли някакви контакти с другите живеещи на улицата?
Томасян най-възрастния го помня, той почина в Швейцария при дъщеря му, тя беше омъжена там. Много трудно си спомням го пуснаха да отиде в Швейцария, тогава неговата къща беше национализирана, там в началото нямаше аптека, имаше пак шивашко ателие на „1-ви май”, но за чаршафи, сега, където има златари, там имаше нощен пункт.
Има ли хора, който са живеели преди, но са напуснали улицата?
Повечето от хората, които живееха на тази улица, бяха наематели и се наложи да напуснат много от тях. Преди имаше много деца, ние много играехме на времето, сега няма деца на улицата. В много от къщите знаете живеят се възрастни хора. В къщата на Томасян живееха много хора, но всички бяха наематели по жилфонд, на реалният собственик му бяха дали две стаи, останалото държавата го даваше под наем. Но според мен най-известната личност, който е живял на улицата като наемател е Димитър Панов – единственият пловдивски артист, който е народен. Бяха много близки с майка ми и баща ми, и според мен е една от най-известните личности, които са живели на улицата, макар и не като собственик, а като наемател. Почина в къщата на Томасян, там даже имаше паметна плоча, която стоеше там на фасадата на къщата, но като дойдоха златарите, които са отдолу наематели, тях не ги интересуват тия работи и я махнаха. Те може би са си в правото.
Как сте си изкарали детството на улицата?
Ами как… много готино! По цял ден си играехме на улицата, е ходихме и на училище разбира се. Оживена улица беше, минаваха тролеи, рейсове, рейсовете минаваха до късно, тролеите ги махнаха, но рейсовете минаваха до късно. След като направиха тунела и тролеите веднага ги махнаха. Обаче продължиха рейсовете да вървят, докато изкопаха при Джумаята разкопките и прекъснаха улицата, тя иначе си продължаваше. Пред Джумаята имаше кръстовище и ние като малки ходехме там да гледаме регулировчика. Беше натоварена улица и рейсовете тресяха къщите. Иначе и тогава беше и сега си е шумна улица.
На тази улица се води, че живеят арменци, освен тях живеят ли хора от други националности?
На тази улица арменци ли?! Разговаря ли сте с арменци? Горе има един, но той е много болен. Има една арменка, която живее долу в кооперацията след Златната круша, но тя е много стара и живее сама, семейството й знам, че са починали всички.
Добре де ами защо според вас, сградата, в която се намираме, е Арменски ресторант?
Защото цялата сграда е дарение на арменската общност, то е настоятелство де. Та тази сграда е дарение, и за това е арменска собственост, но то какво значи арменско, като наемателя е един симпатяга арменец и всички други са българи. То и в къщата не са живели арменци.
С какъв ваш спомен свързвате дадено място от улицата, от тогавашното всекидневие? Нещо интересно, което Ви е останало и до днес?
Спомням си едно събитие… един парадокс се получи, но това не искам да го споменавате официално, защото не е хубаво. В тази къща срещу нас(срещу тото пункта) тя е наследствена, и няма да забравя, тягостна работа, аз тогава да съм бил 5-6-ти клас, та в тази къща имаше сватба, женеше се една млада мома, а пък в отсрещната до тях имаше погребение на една жена, която роди близнаци и почина при раждането. В един и същи ден беше и погребение и сватба, на едната врата беше облегнат един ковчег, а на другата едни музиканти биеха едни тъпани. Една колона ги делеше вратите.
А срещу вашият магазин имало някаква кръчма?
Имаше да. Там се събираха всички бохеми от операта и театъра. Правеха се джамборета. Бяха изкарани бурета от вино за маси. Ама тогава бяха кротки времена.
Някакво интересно събитие?
Спомням си кога идва папата. Три дни не пускаха не коли, а хора. Та тогава беше такава тишина, че все едно си на село.
Какви занаятчии си спомняте да е имало през вашето детство?
Имаше много шивачи. Имаше преди много време един арменец, където шиеше. Те бяха брат и сестра. Та брата шиеше ризи. Едуард се казваше. А сестрата шиеше тиогени. По поръчка. Те бяха там, където сега са очилата – Полароид. Новия магазин.
Стари снимки да имате да ги сканираме и да ги сложим за архивната изложба? По-специално на улицата.
Ами не нямам от улицата снимки. Аз даже се учудих много. Макар че е хубаво да се прави такова нещо. Не е нещо, кой знае какво улицата. Не са се случвали чак такива събития, че да се отнесат в архива.
Кое Ви харесва най-много от улицата?
На мен улицата много ми харесва и няма начин да не ми харесва. Не може да ти мине детството и съзнателния живот и да не ти харесва. Конкретни места не, а улицата като цяло е голям сантимент за мен.
Тя, че се променя – променя се, но според вас за добро ли се променя?
Би трябвало да се променя, но още много би трябвало да се промени. Специално сградите трябва да се реставрират и да придобият по-добър вид. Аз като почнах да се занимавам със строителство, като почнахме да строим нашето место. Та тогава разбрах колко е трудно. Цял живот съм гледал къщата на Томасян, но чак тогава разбрах колко е трудно да се направи една такава архитектура. Та някои от сградите си заслужават. Орнаментите по тях са уникални, сега не могат да се направят, те ще се направят, но ще са от стиропор.
…….…….…….…….…….…….…….…….…….…….…….…….…….…….…….…….…….…….…….…….….
Интервю на Евгени Тодоров с Тодор Тодоров и Димитър Кожухаров
“Запомнете Пловдив” 36 и 37, 2003 г. Пловдивска обществена телевизия
Д. Кожухаров: Аз съм роден през 1934 година в тази къща, където се намираше ресторант “Златна круша”. Баща ми е открил заведението през 1929 година и чак през 1939 година е успял да надстрои сградата. Баща ми е имал четирима братя, които са работели, за да го издържат, понеже той е следвал в град Бреслау – Германия в Художествена академия. Това е бил сегашният полски град Вроцлав. Тогавашните студенти са се събирали в едно много уютно заведение и когато баща ми се връща, чичо му прави проект за ресторант и предлага на баща ми да го кръстят “Златна круша”, на името на полската кръчма. Наши съседи бяха семейство Киркови, а на ъгъла, където сега е ресторант “Густо” едната част беше сладкарница “Охрид”, а по “Патриарх Евтимий” се намираше ресторант “Народняка”.
Евг. Тодоров: През 1989 година е направен юбилей по случай 60 години “Златна круша”. Преди годи шефът на Ритон ми разказа, че по това време в Пловдив са дошли французи, които са огледали центъра на града, за да направят първия френски ресторант и “Златна круша” била единственото заведение, което им харесало, но като разбрали каква ще бъде заплатата на френския готвач, просто се отказали.
Д. Кожухаров: В ресторанта работеха най-вече моите чичовци, а баща ми работеше на бюфета на гара Пловдив. В “Златна круша” идваха учители от немското училище или служители от италианската банка. Беше и любимо място на пловдивския певчески хор.
Тодор Тодоров: Нека да започнем от Рибката, защото тази къща, е била собственост на д-р Гребенаров. През 1923 година пристига Никола Кирков и закупува тази сграда, а през 1928 година се завръща от Щатите брат му Пандо Кирков и заедно купуват сградата, която е на ъгъла на “Константин Иречек” и “Отец Паисий” и заедно с Маргарит Маргаритов създават винарска изба. Тогава имаше четири вида бизнес отдолу, в цокъла на тази сграда.
Помня и шивачницата на бай Любен. Сладкарница “Охрид” се стопанисваше от двама братя, Петко и Иван. От другата страна на сградата работеше Петър Стоянов или както го наричаха Чико Петър, който въртеше търговия с автомобилни части. Интересното в “Народняка” беше, че когато някой седнеше и си поръчаше “кон и талига”, това означаваше бяло вино със сода. Ако е само вино се поръчваше “кон”. Само “талига” не се поръчваше, защото само сифон не вървеше. Тодор Народняка е бил готвач, панагюрец, много интересна личност, природно интелигентен, който много обичаше да разговаря с клиентите. Когато наближеше Коледа наемаше една шейна и заедно с един дрогерист Иван Попов Митков, чиято дрогерия мисля, че беше между кино “Балкан” и “Астория”, вземаха в едни сакове тоалетен сапун, одеколон и разни парфюми и ги раздаваха на по-близките си клиенти. Пристигаха вкъщи и ги поднасяха на майка ми в знак на уважение. Тодор живееше от лявата страна на “Златна круша”. А д-р Чомаков, дядото на кмета Иван Чомаков беше една интересна личност, който в началото на двайсетте години заминава за Австрия, завършва медицина и си довежда една австрийка, за която се оженва. Клиниката на д-р Чомаков се открива през 1929 година, но освен нея той имаше и кабинет в къщата си. Той се ползваше с репутацията на изключителен хирург, но някъде около 47-ма година го принудиха да ликвидира болницата, той си купи една шкодичка и понеже беше страстен планинар тръгна по балканите.
Зрител /Д-р Анастасов/: Понеже се говори за този дом аз бях един от инициаторите за закупуването му. В него живееха тринайсет семейства и ние за да го купим събирахме пари от здравните работници по списък. Притежавахме нотариален акт и за да го освободим, ген. Величко Георгиев издаде заповед да бъде освободен дома от наемателите. Това през 1950 година беше много трудно и тогава назначихме сестрата на един от служителите в Съвета да води детска музикална школа, а нейният брат работеше по разпределението на квартирите, който постепенно започна да дава жилища на семействата докато най-накрая успяхме да освободим целия културен дом.
Евг. Тодоров: Директорът на културния дом беше д-р Веселин Нончев, а неговият баща Павел Нончев, който е от Калофер е следвал в Швейцария и се е познавал с Плеханов, дори се говори, че е бил на път да му стане зет. Бил е близък с Ленин, с Горки. След това идва в Пловдив през 1912 година и за кратко време е бил директор на Търговската гимназия. След това се жени за сестрата на Кръстьо Раковски, който пък е ликвидиран в Украйна. Павел Нончев всъщност пренася в България десетина сандъка с архива на Ленин и Плеханов, които били скрити в Калофер, но по-късно вече руснаците си ги прибират.
Зрител: Бих искал да кажа, че в бившия Вегетариански ресторант преди войната се намираше така наречената Втора шуменска бирария, а след Девети там беше и Аероклуба, а на площадчето пред ресторанта младежите тренираха за парашутни скокове. Срещу ресторанта преди войната имаше магазин в който бай Георги Денонощното продаваше нафта и бензин. А там, където сега е трафопоста на “Гурко” живееше д-р Начи, един от известните лекари на Пловдив.
Т. Тодоров: Къщата срещу трафопоста беше на бай Спас от Караагач. Там живееше и Найчо Консулов, който беше представител на Билкокооп в Пловдив. Д-р Начи вероятно е бил наемател, защото сградата всъщност е била собственост на сем. Захариеви. Вътре в двора живееха двамата братя Сотирови, които имаха циментова работилница и изработваха най-различни детайли. Като се започне от разни корита и всичко, което беше свързано със строителството тези хора го правеха. Впоследствие сградата се събори, но те до последно си бяха там.
Тодор Тодоров – Тошо Африката и снимки от онова време
Записът е от началото на 2003, предаванията се повтарят в момента по ПОТВ, следете програмата в www.potv.blog.bg
Най-напред даваме думата на достолепния Лулчо Стоянов – един човек с феноменална памет. Носи обувки номер 48. Баща му е бил съдържател на кръчмата “Гранит”
Лулчо Стоянов
Досега разказахме много неща за прочутата пловдивска улица ”Отец Паисий”- стигнахме до ъгъла с “Доспевски”, сега ще продължим нататък и ще стигнем до градинката. Най-напред ще каже някои неща за района между Главната и “Доспевски”.
/текстът е дешифровка от тв предаване на ПОТВ от 2003 година/
Лулчо Стоянов: До Кирима беше бай Христо Нейков, който се занимаваше с шапкарство. До него имаше вход, който водеше до клуба на БРП на местната партийна организация. Горе беше работилницата на бай Борис Кавръков, който произвеждаше куфари и чанти и други кожени изделия. Тук никога не е имало пияца за леки коли. Това беше пияца на файтони- бай Павле и един турчин бяха файтонджии. Имаха чифт коне. Става дума за 1941-42 година.
За “Въча” се влизаше откъм “Отец Паисий”, там беше главната дирекция на управлението. Откъм “Доспевски” беше Българската кооперативна земеделска банка. Архитект ЧИНКО В, за който стана дума, беше англофил, защото говореше вицове и за германците, за Хитлер, за комунистите и за руснаците.
Сега започваме от “Отец Паисий”- първият ъгъл вдясно. Навремето тук на ъгъла имаше представителен магазин на “Форд” –части за коли и трактори. По време на войната един ден полицаите запечатаха магазина и се вдигна шум, но много бързо го отвориха отново. До него беше магазина за оптика на бай Тодор Василев – голям майстор в малко магазинче. Определяше диоптрите с вестник. Синът му Васко Василев през 1967-68 година си отвори магазин в двора на “Отец Паисий” № 5 и в него продължаваше бащиния занаят. Изпълняваше много бързо поръчките-за час-два.
До оптическия магазин беше кантората на Владимир Мандраджиев- това беше командитно дружество “Шенкер”. Беше българо-германско дружество и се занимаваше с транспорт. Беше на 2 нива. Мандраджиев беше изискан, елегантен мъж. Той получаваше немското списание”Сигнал”. Аз учех немски в гимназията и затова ми беше интересно да ходя често при него и да преглеждам списанието. Един ден ми купи и часовник”Аристо”.
В съседство с него беше домът на Андон Станев- един от богаташите в Пловдив. Синът му Христо беше завършил право в Сорбоната в Париж. Беше зет на Куцоулу, жена му беше гъркиня. Когато му се роди сина даде банкет при баща ми и му отстъпи наема за един месец. След национализацията Христо Станев с каруца събираше кости и ги продаваше на екарисажа, за да преживее. Имаше син и дъщеря.
До тях беше плетачницата на сестрите Яхубян. До тях беше нашата кръчма “Гранит”. Имахме много добра клиентела от заможни хора, нямаше пияници. Преди това там е било представителен магазин на лозарска кооперация ”Гранит” на Андон Станев, Съселов и Сираков. След прекратяване на дейността предложиха на баща ми да разработи магазина като заведение. Знаеха я като кръчмата с медалите, заслужени още от времето на кооперацията. Баща ми продаваше хубави напитки, особено червени вина. Получаваше вино от Брестовица от известни винопроизводители –Методи Хаджиянков. С големи маркучи източвахме по 2-3 тона вино, когато ни зареждаха с камиона. Имахме много дълбока изба- 4-5 метра. Когато продавахме вино на едро използувахме ръчна помпа- големи усилия изискваше. Много вода се проливаше като миехме бъчвите и някъде потъваше, незнайно в какви подземни тунели.
Спомням си една вечер при гастрол на Кръстьо Сарафов от София. Бяхме вече затворили, рулетката се повдигна и един белокос мъж попита:”Тука ли е хубавото червено вино”? Влязоха Сарафов, директорът на театъра Боян Петров и актрисата Петя Колчева. Голям мохабет стана. Веднаж ми даде и билети за представеление.
До нашия дюкян имаше обущарница “Поща”на бай Стоян Искров-председател на сдружението на обущарите в Пловдив. Синовете му се казваха Кольо, Стехан и Георги. За мен обувки трудно се намираха, заради големите ми крака-№ 48. Наложи се да отида за бележка за материали от комисаря на Пловдив Канлийски. Той ми даде бележка, отидох в магазина за кожени изделия на Аргир Ангелов и по рекламния калъп отвън ми отрязоха кожа за обувки. Голям смях падна, но бай Стоян чак тогава ми направи обувки.
В съседство беше магазина за дамски шапки на Стойка Червенкова. Там Кичка Пъкова пък произвеждаше аксесоари за младоженци. Следва шивачницата на бай Андрей Чераджов-той шиеше униформите на бранниците. Споделяше, че шие дрехи и на партизаните- от един и същ плат.
Митко Караиванов се обажда и добавя: Стойка Червенкова е на жена ми леля. На долния етаж имаше магазин за огледала.
Лулчо продължава: Шивашката работилница беше на 2 нива. Наско беше чирак, но по-късно стна голям майстор-шивач. В ъгълче в шивачницата беше часовникаря Кеворк Гарабедян. Всички тези търговци в този район живееха задружно, без ежби. На ъгъла беше магазин “Билка”на Надка Карамитева. Сега тръгваме по отсрещната страна на улицата. Започвам с ресторант-пивница”Северна България”. След това дълги години на това място беше шивашка кооперация ”Първи май”.
Следваше работилницата на бай Георги Чаплика- точилар-той е вуйчо на партизаните братя Чапликови. До него е входа на днешното “Чучура”. Имаше една голяма залостена врата. До нея беше работилницата на един арменец, който поправяше лозарски пръскачки и пишещи машини.
До него беше бай Иван бръснарят – синът му беше голям електротехник.
В съседство беше работилницата на бай Борис Кавръков- произвеждаше куфари и чанти. Имаше и малко магазинче на часовникаря Агоп Жамакурсян- баща и син.
Стигнахме да връзката на “Отец Паисий” с Главната- там е била Старата поща. Тя беше ориентир за файтонджиите. Тя е строена още преди Освобождението. По-късно на това място беше Нармага. Там имаше и представителство на сливенска фирма за вълнени платове- на братя Стефанови. До тях имаше кафене-баща и син, беше много прохладно, отвън с маси. Кафето се приготвяше на оджак с дървени въглища. Казваше, че кафето е много хубаво, защото джезвето е медно. Поднасяше кафето с чаша вода, предлагаше и бяло сладко, локум с клечки за зъби. На втория етаж беше ателието на художника Никола Стайков. От него имам две картини от 1944-45 година.
На същото място беше и ателието на фирмописци- Крафти. Отсам този безистен имаше един крояч-бай Георги Няголов- едър човек, кавгаджия, урсуз. До него имаше магазин за медицински инстрментариум- Иван Бояджов- самотен човек, вълк единак. До него беше гаража на стопанска дирекция”Въча”.
Зрител: И аз имам картина от художника Стайков- от 1935 година.Арх. Чинков е казал, че той ще стане голям художник и дори предложил на дядо ми да купи картината, за да го подпомогнем. Вкъщи имаме картина от Борис Ангелушев, но името е почти изтрито, затова се интересувам от специалист, който да разгадае негова авторска творба ли е.
Зрител- Любо Лазаров: От дясната страна на “Отец Паисий” беше къщата на Нина Сивинова, до Музикалната книжарница и фотото.
Зрител: Там живееха и сестрите Лиляна и Моника Караджови. Моника беше съпруга на журналиста Атанас Янев.
Тодор Тодоров: това е вестник “Днес” от 1938 година, когато се чества професионалния празник на шофьорите и се награждаваха най-добре накичените коли. Виждаме колата, която е продавана от фирма”Български фиат”. От прозореца на колата се вижда шофьора бай Георги Стратев.
На тази снимка виждаме площада на фона на Кудоглу, вижда се къщата на Орешкови и Вулеви, в средата е къщата с аптеката, откъдето започваше ул.”Кудоглу”.
На тази снимка от 1928 годишна се вижда 20 местен мерцедес-рейс, закупен от перущенлията Георги Цачев-Черния. Отстрани са Илия Пулев и Исак Леви- представител на Мерцедес за София. На тази сника е запечатано ишмедеме на “Бяла черква”-1932 година. Бай Андон Пашата- известната кръчма на ъгъла на градинката и ул.”Раковска”, там където се пресичат с “Капитан Райчо”. Следва 1968 година- ревю с участието на Стоянчо Радомирчето, който продаваше билети на Главната, а вдясно е Цвятко Цшгулката, който носеше три номера по-големши обувки от Лулчо. Той работеше на “Новия плаж” на една италианка, която беше съпруга на оперния певец Събчо Събев.
Е.Т. : Помня Радомирчето от 1977 година, когато продаваше на спирката на Четвъртък пазара с едни дълги монолози…
Т.Т.: Той си имаше един номер- пускаше билет след някоя хубава жена и викаше “късмета ви, късмета ви….” Беше неразделен с Цвятко Цигулката.
Е. Т. : И така Спасовден- Бяла черква, колите украсени, голям християнски празник. Сега вече се обезличи.
Т.Т.: През 1933 година професионалните шофьори в Пловдив са били 99 души в организация.
Е.Т. Миналото предаване стигнахме до пицария”Верди” до уличката “Рилски метох”. Бай Лулчо постави някои неща на дискусия- за банката
Т.Т. : С Лулчо се познаваме от средата на миналия век. Баща ми беше ни купил на мен и брат ми една моторетка. И за да ни накаже взе, че я продаде на Лулчо. При мен е този алманах за Пловдив, издаден от находчиви бизнесмени- Начев и Крушков. Братя Никола и Пандо Киркови след като припечелват в Америка се връщат в Пловдив и купуват на ъгъла, където започва улицата за църквата “Света Богородица” и къщата на ъгъла на “Патриарх Евтимий” и “Отец Паисий” срещу хотел “България”, долу където беше народняка. На “Отец Паисийй “ № 5 е Петър Илиев- Пецо- гумени и металически печати. Да кажа за оптика Тодор Василев- до Мандраджиев. Имаше 2 сина- Митко и Васко. Дъщеря му наричаха Менче, беше женена за немец… Васко завърши кариерата си в дворчето на къщата на Веско Сариев. Кичка Пъкова-пише модна шапкарница”Ренесанс”. Нейният съпруг Станчо Проданов е син на Петко Проданов-един от останалите сираци по време на Априлското въстание. Леди Странгфорд го изпраща да се образова в Англия и завършва медицина-един от първите лекари в Пловдив. Неговият син Станчо Зигото също беше интересен, доживя до преклонна възраст. Той беше железният бег на “Ботев” от 1929 година, когато отборът става шампион. На “Отец Паисий” 5 Кеворк Гарабедян имаше кулски часовници за камбанарии и училища. Навътре беше къщата на д-р Гребенаров-известен сърдечев лекар.
Лулчо Стоянов: Тук в тази част на “Отец Паисий” след 9 септември живееше коменданта на руските войски –полковник, клиент на баща ми в заведението. Отсреща на улицата беше магазина на Пецо- Петър Илиев- изработваше печати…До него в уличката беше магазина на Ванчо Мушамата и Павлето – съдружници шивачи. Мушамата беше колоритна личност, нахакан…Над него беше кабинета на д-р Кънев- уши, нос и гърло и кабинета на стоматолога Петко Табаков. До Пецо беше магазина на бай Михал Гърушев, който се занимаваше с раници и туристически принадлежности и беше конкурент на бай Георги Заека. Имаше трима сина. До него беше магазина на бай Боян Вачков, който продаваше велосипеди- австрийски и немски. До него беше магазина на Едро Едрев, който произвеждаше трикотаж. До него имаше зарзаватчийница. В близост беше и шивачницата на Бургазян.
Т.Т.: Да допълня за Боян Вачков, който продаваше велосипеди. Плетачницата на Едрев се казваше”Роза”. Бай Георги Чапликов беше точилар- до бръснарницата, роднина на партизаните братя Чапликови.
Е.Т. Да продържим от къщата, която е вдясно от пицарията, на ъгъла.
Л.С. Там станаха промени и трудно се ориентираме. В първия магазин продаваха млечни призведения-бай Сотир продаваше. До него беше магазин “Здрава храна”- Митко и Боян – съдружници. Бай Митко ни беше като настойник и ние се събирахме при него- даваше ни ценни наставления и му казвахме татко Питалоти. До него имаше шивачница на две арменки. В съседство имаше бозаджийница, собственост на шопи- точно срещу часовника на джамията.
Т.Т. : Сградата с еркерите е на баба Руса, която е сестра на хлебарите Мисови. Третият от децата й се казваще Тошко Ефремов – известен пловдивски турист с къси кожени панталони от Германия. Той е вуйчо на известния пловдивски барабанист Румен топора. Следващата сграда е на Куцоулу, от края на 20 –те години. Единият от проектантите Слави Грозев ми разказваше веднаж по повод разкопките на Джумаята, че когато са разкопавали основите на тази сграда са открили част от Римския стадион.
Зрител: За бай Тошо Ефремов. Бяхме на бунгало на хижа “Здравец”. Там имаше една мадама и бай Тошо ми вика: “Митак, гледай сега как ще я изработя”. А тя си носеше и чаршаф за постилане. Бай Тошо й вика:”Извинете, да сте завършили Оксфорд?”. Тя отговори с не . “Защото аз съм завършим Кембридж и често се виждахме с колегите от Оксфорд”.
Често съм си шил дрехи при шивачите и най-вече при Иван Мушамата. Дори ме изпращаше и при Гочо Минджикото за някои дрехи.
Зрител: Куюмджиев съм. Сигурни ли сте , че пред пияца “Розова долина” е имало и асеновградски коли?
Т. Т.: Долу пред хотел “Париж”, перпендикулярно на главната, там имаше коли.
Куюмджиев: През 1911 година е имало рейсове между Пловдив и Асеновград, според написаното от Хайтов. Та затова мисля, че в центъра на Пловдив е имало пияца.
Т.Т. : Станимъшка пияца имаше Марко Тенчев точно до “Света Ана” …до Хасково и чак до Момчилград.
Х.Л.: Спомням си за пияцата на Джумаята- там бяха шофьорите бай Спас жабата, бай Григор? и третият- на часовникара Гарабедян брат му.
